Oct 31, 2009

  Разглеждането на меланхолията като основен извор на тъгата и коренът на останалата още от времето на Аристотел дума меланхолия (melancholia от melanos "черен, мрачен" и choli "жлъчка" ) показват не само твърде добре познатата обагреност на това чувство, думите "тъга" и "меланхолия" определят и едно черно страдание, нерядко разперващо се като огромно ветрило (подобно на съвременната депресия). В употребата на двете думи е заложена съществена разлика. При Бъртъновата меланхолия самият той се гордее, че е меланхолик, понякога се усеща радостно утвърждаване на меланхолията, която проправя път към щастливата самота и развихря силата на въображението, усеща се и едно настаняване на самотата, независимо дали тя е причина или следствие на черното чувство, тъкмо в сърцевината на страданието. Докато и при суфизма (понеже сме далеч от общата ни цел - Аллах), и при Ал Кинди, който я разглежда като болестно състояние, тъгата се мери с ценностите на общността в класическата ислямска мисъл, тя се утвърждава като нещо полезно за връщането ни към общността, вследствие на което сплотява общността и нейната обща цел.
   Моята изходна точка бе чувството, което изпитва едно дете, докато гледа през запотените прозорци. Вече стигаме и до това, което разграничава тъгата от меланхолията. Приближаваме се не към меланхолията на отделния индивид, а към тъгата, онова черно чувство, което изпитват съвместно милиони  хора. Ще се постарая да разкажа за тъгата на един цял град, за тъгата на Истанбул.






  Връщам се, понеже споменах, че източник на тъгата в Истанбул са мизерията, поражението и чувството за загуба, към смисъла на думата "тъга" в Корана. За Истанбул обаче тъгата е собствен избор, а не "временна болест" или "сполетяла ни болка, от която трябва да се отървем". Това специално значение на тъгата означава, че "всички останали наслади са празни". И ако това специално значение е сходно с меланхолията у Бъртън, написал, че нито едно наслада "не е тъй приятна, колкото меланхолията", самоиронията на Бъртън адресира тъгата в истанбулския живот към пространствата на гордост, дори към пространствата на самодоволната надменност. Модерната турска поезия след Републиката също прегръща тъгата като неизбежна орис и като чувство, което, спасявайки човешката душа, й придава глъбина. Чувство, което е и като запотен прозорец между поета и живота.




  Колчем се сетя за тези писатели, си казвам, че един град не съществува единствено чрез топографията, чрез сградите и чрез изникващите, най-често непредвидено, образи на хора, а и чрез плътността на очевидните случайности, прикрита между буквите, цветовете и образите, която се поражда от натрупаните спомени на хората, обитаващи като мен по петдесет години едни и същи улици на града. И захващах да си фантазирам, че е било напълно възможно да съм срещал в детството си четиримата тъжни писатели.








Орхан Памук, "Истанбул"

No comments:

Post a Comment