Dec 30, 2009

       "По рождение страдам от сериозност, както други - от сифилис. И със сериозност се постарах, да не бъда такъв, да живея, да измислям, наясно съм със себе си. Но при всеки пореден опит губех самообладание, устремявах се към моя мрак като към спасение, хвърлях се на колене пред онзи, който не е способен нито да живее, нито да понася гледката как другите живеят. Да живееш. Говоря за това, без да знам какво означава. Пробвах се, без да знам в какво се пробвам. В последна сметка може и да съм живял, без да знам. Чудя се защо ли споменавам всички тия неща. А, да - за да разсея скуката. Да живееш и да способстваш да се живее. Вече няма нужда да изправяш думите пред съд. Те не са по-кухи от онова, което носят. След провала, утешението, отдиха отново ми се приискваше да живея, да способствам да се живее, да бъда друг в себе си, в другите. Колко измамно. Никога не съм срещал себеподобен.  Сега да взема най-належащите мерки. Започвах отначало. Но намерението ми постепенно се видоизменяше. Има лека разлика. Измъквайки се първо из моята дупка, а сетне - издигайки се сред ослепителната светлина до недостижими храни, желаех да се домогна до захласа на шемета, на откопчването, пропадането, потъването, завръщането към мрака, нищото, трезвостта, дома, към онзи, който винаги ме чакаше, нуждаеше се от мен и аз се нуждаех от него, който ме вземаше в обятията си и ми казваше да не си отивам вече, отстъпваше ми място и бдеше над мен, страдаше всеки път, когато го напусках; онзи, на когото донесох много страдание и малко радост, и когото никога не съм виждал."







от 'Малоун умира', Самюъл Бекет

No comments:

Post a Comment